Split Fiction – диванна идилия!
Джоузеф Фарес е сред топ имената в гейм индустрията в рамките на последните десет години. Провокативният швед обаче започва своята кариера в киното, където режисира пет пълнометражни продукции в периода между 2000 и 2010 година.
Първият ми сблъсък с творчеството на Фарес обаче бе през 2013 година и на PlayStation 3. Сблъсъкът бе с дебютното му гейм творение Brothers: A Tale of Two Sons. В онези времена играехме заедно с талантливия български сценарист Дечо Таралежков („Слава“, „Триумф“) и половинката ми Ралица (тя предимно гледаше), която също пише книги и сценарии за сериали и игри от години.
И тримата бяхме отнесени от емоционалния размах на Фарес, драматичната прогресия на герои и свят. Оригиналните „Братя“ все още си ми остават сред най-въздействащите игри въобще.
A Tale of Two Sons обаче имаше странен минус – плачеше си за кооперативен режим между двамата братя, който обаче не беше наличен (апропо, този минус е поправен в римейка на играта от преди година).
Минус, който очевидно е заседнал дълбоко в съзнанието на шведа, защото след това той не само не е пропускал негово заглавие да има кооперативен режим. От Brothers: A Tale of Two Sons не е стоял зад заглавие, което да може да се играе самосиндикално.
С няколко изречения и за периода след „Братята“. Фарес създаде студио, носещо името Hazelight Studios, което работи от много години с издателя мастодонт Electronic Arts. Най-големият успех на Hazelight идва в края на 2021 година, когато дебютиралото им по-рано през годината заглавие It Takes Two печели наградата за „Игра на годината“ на Game Awards.
Започвал съм въпросната игра няколко пъти, заедно с преждеспоменатата Ралица. Всеки път изходът беше генерална фрустрация след около 30-40 минути игра максимум. Истината е, че игрите на Hazelight са чудесни, но и изискват кооперативна сплав между двамата играчи, която може да се получи реално единствено, ако зад контролерите са застанали двама плейъри с опит и отлични умения.
С други думи в личен план чаках доста години, преди да заиграя сериозно ново произведение на Джоузеф Фарес. Чаках синът ми да порасне достатъчно.
Като изявен почитател на Astro Bot, Knack 2 и Sackboy: A Big Adventure, той погледна с доста едро недоверие на Split Fiction. Така де, все още е в периода, в който би предпочел да преиграе едно ниво на Astro Bot още 20 пъти, но не и да опита заглавие, което съм му препоръчал.
Стратегията ми бе да поиграем заедно с майка му за 15-20 минути, съответно този акт евентуално да привлече вниманието му. Малкият в общи линии взе контролера на майка си на петата минута, на 20-тата ми каза, „тате, това е най-яката игра досега“, а в следващите 15 часа се впуснахме в едно от най-щурите дигитални приключения, които баща и син в предучилищна възраст могат да имат.
Предвид факта, че не съм изиграл A Way Out и It Takes Two, единственият паралел, който мога да направя е, че и трите игри, както споменах, могат да се играят единствено кооперативно и че дори за онлайн игра е необходимо едно-единствено копие на съответното заглавие.
Split Fiction успя да ме накара да се почувствам отново като десетгодишния хлапак, който зърва за първи път Sonic the Hedgehog. Константно удивление съпровождаше кооперативното ни задание. Задължителни „хай файв-ове“ след предизвикателни пасажи, викове и за хубаво или лошо, на по-късните етапи от играта, понякога и нерв.
Със сигурност не бих си позволил лукса да изтъкна на преден план част от най-причудливите нива. А такива има с тировете. Все пак, в кратце, имаме за главни герои две девойки, чиито мечта е техни произведения да бъдат публикувани. Едната пише фантастика, другата фентъзи. Така се завъртат нещата, че дамите попадат в техните произведения, а играчите трябва да им помогнат да се измъкнат от тях. На по-късен етап научаваме доста повече за на двете момичета, което, разбира се, няма да назова в този текст.
Split Fiction изисква от двамата застанали зад контролерите безупречна кооперация, бързи рефлекси и умения да се справят с различни по вид загадки. Амалгамата от геймплейни ситуации е стряскащо впечатляваща. Всеки момент, който си казвах, „ех, тук леко са се поизчерпали“, левъл/гейм дизайнерите на Hazelight ни хвърляха в изумително ново под-ниво или извънредна ситуация на висока скорост.
Апропо, за първи път чух синът ми да казва по време на бос, „тате, не искам боят с този бос да свършва“. След това няколко дни ми говори за въпросния бос „с моторите“.
Предвид факта, че малкият има право да играе само през уикенда, при това ограничен брой часове, ни бяха необходими няколко седмици, за да зърнем финалните надписи.
През седмицата си говорихме за това, което евентуално ни предстои в играта, за най-лудите нива, да ги представим и на майка му. За сюжетните обрати – като съвестен баща се опитвах почти през цялото време да бъда един модерен Владо Береану, превеждайки симултанно.
Трябва да натъртя и на факта, че Split Fiction се играе само с няколко основни бутона, въпреки разчупения геймплей. И още по-важно – играта цени времето на играчите. По никакъв начин не е „кълектатон“, няма и чак толкова много „тайници“.
Никак не е лесно да изградиш толкова голямо разнообразие от локации и вариативност на механиките в рамките на 12-15 часа, в същото време да останеш и достатъчно интересен за играещия, а решенията ти да не се чувстват „изчерпани“.
Split Fiction също така е доказателство, че можеш да използваш Unreal 5 без нито една от новите „екстри“ на енджина (Lumen, Nanite, VSM, WP и др.) и въпреки това не само да изглеждаш адски впечатляващо, но и да вървиш превъзходно що се отнася до фреймове на екрана. Играхме на PS5 Pro и въпросната версия рендва всичко в нейтив 4К резолюция, при изключително стабилни 60FPS. Медия като DF, която разглежда техническите особености на игрите, за щастие споменава, че версиите и за по-старите конзоли като PS5, Xbox Series S/X също са доста качествени, като основната разлика е в по-ниската резолюция спрямо PS5 Pro.
Теглейки чертата, Split Fiction в личен план е едно от топ заглавията ми за последните няколко години. Игра, която сближава (може и да ядосва), забавлява и цени времето на играещия.
Към днешна дата (няколко седмици след премиерата), Split Fiction е продала над 2 милиона копия и се готви пълнометражна филмова продукция. Подобен успех означава, че подобен тип игри имат своята пазарна ниша и бизнес логика. По дяволите, индустрията има нужда от тях. Двамата със сина ми пък в най-скоро време ще имаме нужда от It Takes Two. Този път ще се постарая да видя финалните надписи на въпросното GOTY…
